От Земен към Трън по обиколния път. Пътят се оказа много добър. Само 1 противоречие ме човърка - нямаше хора, имаше нова инфраструктура. Добрият, нов третокласен път ме изстреля да се замисля и да поискам да проуча дали случайно и накрая рекламираните пари за инфраструктура не са материализирани по третокласните пътища. Обезсърчи ме онова проверено знание, че у нас информация обикновено не се обобщава, а институциите отчитат проектите като приключени дейности, а не като свършили определена работа.
От друга страна противоречието не е толкова странно - както обикновено услугите(инфраструктурата в случая) у нас не вървят по петите на тези, които ги ползват, а се развиват независимо от тях. Противоречието може би съвсем се сваля - с коли не се разминахме, но засякохме тировете на дървената мафия. И така пътят си има ползвател и то чуваем от властите. Тировете бяха наполовина натоварени, до тях бдяха високопроходимите джипове на началниците и мъже, които оглеждат колата ни. Първата ми мисъл беше, че на забравено от бога място, държава няма. Държава всъщност имаше. Ако в Турция във всяко село попадахме на казарма (най-добре поддържаната сграда), тук - на горски пункт. С бг флаг отпред, който ти напомня за държаваТА, функции, задължения… Всеки коментар за (не)спазването им е банален.
Между Земен и Трън има нов път и държава, но няма хора. В селата ги няма онези знаци на присъствие на обитатели - спрели на пътя коли, магазин, кръчма, хоремага с мириса на тютюн и мастика, с мъжете с шапки и шуби, няма дим от комини… Знаците започват да липсват още по шосето - пътят е нов, а табелите са с полуизтрити букви. Точно тези, които ще ти покажат името на селото. Повечето махали остават безименни за пътуващия. Шансът му е да спре и да попита хората на място за името, а те са кът. Остава да се радваш на пътя и да прибавиш още 1 щрих към държавата.
А в Земен се озовахме, защото в събота решихме да джитнем до тамошния манастир. Църквата му е от 11 век и има най-запазените стенописи от 14-ти. Това беше изходната информация. Не можахме да я проверим. Един пазач ни обясни, че комплексът е затворен, защото “не е сезона сега и всички са в отпуска”. Видяхме стените на църквата и манастира, един човек, синята му лада и местната котка, която излезе да ни изпрати. Преди да тръгнем, котакът побърза да подуши колата. А ние вместо да се върнем в София, поискахме и намерихме най-тесния път. Обиколният до Трън.
