4 истории

Рогозка в джоба на градската раница, чувал, лютеница и питка за край морето, шал, плажният чадър през рамо. Багажът ми.Тръгнах вечерта, без да съм измислила с какво и къде отивам. Исках лично време и море. Забравих само листите за писане. Но намерих един на автогарата от продавачката в магазина. Както каза тя за себе си, ако потърся, ще намеря. Това са четири истории в един ден, които видях по пътя.

„Моя обич недолюбена”

чух през рамо. Никой не говори вече така. София, август, неделя вечер, автобуса. В нощните влакове и вечерните автобуси от време на време има магия –  помежду две точки хората, поизтупани от здравия разум,  говорят истории, мечти, желания, мъдрост.  До мен беше седнал по-младият мъж, с раница, потен. Зад рамото ми говореше старият. Приятели, 20-тина години разлика. Пияница съм, пия, пътувам, прибирам се… На спирката вече бях видяла патериците му. Обърнах се да го погледна в очите докато слизаше. Висок, жилав, косата къса, бяла, вълниста. Очите – тъмни, открити дълбоки. „Смъртта е самотно занимание” – друга реплика от него. Това не беше неговата посока. Рей Бредбъри в автобуса, вместо Лонг Айлънд, океана, къща… Аз продължих до гарата – вечер, светлините на колите – още една реалност в градския транспорт.

Тази серия щеше да се казва моя обич недолюбена, заради думите, които вече не се ползват, а носят магия, чувства, мъдрост. Но някак си срещнах толкова любов.

Той обича да пътува с влак

На сутринта в Крапец. Дори през август ранното слънце е скромно. Дървена маса, пипнатия до детайли двор на хазяите, те самите на съседната маса. Всички сме с кафе. Съседът  разказва как ще разпъне довечера телескопа. Преди това ще вземе с кола този, у когото е апаратурата. В Белоградчик не са успели да отворят сандъка с телескопа, наложило се да го разхерметизират. Хазяите обсъждат със съседа как се стига до Крапец без кола – определено до Шабла, откъдето е най-удобно, за този който взема или като мен на стоп. „ Ще отида до Каварна  – Пешо обича да пътува с влак”, пренебрегва съседът удобството.

Опростено нашествие

Пуст плаж, безкраен, бяло-сини натрошени миди, пясък. Още е рано сутрин. Малко хора. Някъде между Крапец и Дуранкулак. Морето не е измислица и щастието съществува. Опънах чадъра далеко от последния чадър, на къс пясък до морето. На онова минимално разстояние – само колкото рогозката да е суха и водата е на следващата крачка.  Безкрайно далеко от края на залива, който не се вижда. Пълно усещане само аз и морето.

Докато се появи един чичо, заоглежда се,  огледа се още веднъж, бодна чадър на метър – два от мен. Гледах кръвнишки. Напомних си, че това е обществен плаж, свободна страна – кротко, без агресия. Глътнах навлизането в личното ми пространство. Особено, когато до чичото дойде жена му и вече не беше толкова воайор. Всичко се смени, когато случайно вдигнах глава. Усмихнах се. 50 годишни минимум. Играеха си във водата, тя заплува на гърба му.

Последните мохикани

Всяко нашествие на пуст плаж боли. Престава да е пуст. Изсипаха се като скакалци над плажа – все пак 10 пубертета накуп, на 10 метра до мен. Играха във водата, правеха ножици, кълба. състезаваха се. Усмихнаха ме като се развихриха във водата, крясъци, пръски, простих им непустия плаж. Зачудих се дали са на лагер. Имаше с тях малко по-голям младок, който ги снимаше. Залязоха в дюните в нишка по един.

Появиха се пак както си тръгнаха – изпод дюните в нишка по един. Видях ги на връщане от другия край на залива, който не стигнах. Бях скиторила два часа край морето по празния залив. Всички се затичаха в обратна посока. А аз се зарадвах на пак пустия залив, след което видях поредното попълнение –  малка маса, питиета на нея. Възрастни вече мъже. Единият на опашка, белокос, с бяла брада. Също мохикан. Две жени край тях.  Бяха дошли за привечерното море, онова което се живее спокойно, лично, с питие. Лапетата се върнаха на тумба тичайки, целите боядисани – телата и косите нашарени с бои. Луди, доволни, щастливи. Завидях  им, бих го направила с голям кеф и аз. Пъхнаха се да мият в морето.  Младокът ги проконтролира и се изнесоха чисти в дюните в индианска нишка. Останахме малцина на кротката светлина, лилавите и розови отблясъци, пясъкът сенки върху старо сребро, а морето тихичко.  И последните си тръгваха методично. Край масата гледаха морето. Старият мъж с брадата и жената се изправиха, прегърнаха се. Намерих още една мерна единица щастие – остарели заедно и да се прегърнем привечер край морето.

Докато пиша последната история, капчукът се излива по каучуковия покрив на хотела в Прага в края на август. Пускам ги през декември, но някак си не мога да премълча историите с малки жестове на обич, видени в един ден. Между Шумен и София съм, но това е друга история. Сега е януари – много ми се пише, но историите ще изчакат лявата ръка да се отсчупи. Неудобно ми е от лигавия текст, но аргументът обичта си заслужава стои. Обикновена, семпла, видяна.

Системно важни хора

Преди няколко години, когото се разделихме с човека, с когото бях тогава, се страхувах, че може да не срещна друг човек, с когото да можем да така говорим и да се разбираме колко важни са ни хората. Да ги виждаш, да правиш нещо за някого. Да усещаш и да обръщаш внимание на отделния човек, той самият да ти е важен. Една определена чувствителност към хората и начин на отношение към света. Донякъде бях права. Донякъде, защото по-късно разбрах, че и при него нещата бяха нестройни - споделена ценност е, но не я прилага и към близките си приятели. С повечето си приятели не мога да говоря през тази призма. Няма разбиране, че това не е идеализъм, нито социално отношение, не е много важно… В нета се намират близки за душата текстове. Йовко пише много човешки. Четенето не е общуване. Донякъде бях права, защото независимо от (не) споделянето, моето внимание към хората се засили и много определя погледа ми към живота, какво ми е важно, какво ме кара да се чувствам щастлива и жива.

Сетих се за това не само, защото се виждахме с Давид. Вчера във всички изказвания на Боко, Цветанов за смъртта на Мирослава и на данъчната служителка от Враца, липсваха хората. Резултатът беше намерения труп, а не причинената смърт. Акцент бяха служителите на МВР, а не жертвите и близките. Семейството беше функция на отношението си към МВР, а не клиент и цел на защита. Циничният фин, или изпуснат нарцисизъм е типичен за политиците в това правителство и за философията му. Много пъти съм писала, че политиката и политиките у нас не присъстват хората и не са правени за хора.

Отделно от това има нещо друго, много положително. Има хора, които правят разлика. За съжаление системата не прави промяна, но е системно, че има хора, които правят разлика и промяна. Достатъчно е да мръднеш леко встрани от обичайната работа и да излезеш в живота, за да се намери. Това установих миналата година, преди Коледа, когато пътувайки в Смолян, Шумен се виждах с такива хора в училища. Живи, мислещи, търсещи да правят нещо различно за децата, дейни. Хора субекти. Накараха ме да повярвам, че хората могат да държат на ценности и това да мотивира работата им. Работя с институции и вече на повече места има хора, които са различни и правят промяна. Още не са заразили своите системи, но са допуснати да бъдат такива. Резултатите им не винаги водят до промяна за хора, но начина, по който работят е много по-ориентиран към хората. Имат свои победи.

Колкото до политиката, общественото мнение очевидно не пробива, когато става дума за МВР и съда. Не знам какъв ще е ефекта от физически протест пред МВР. Дали това накрая ще пробие нарцисизма на Бойко и ще остане шокиран.

Strangers in the day

  В два през нощта ангелите над Берлин спят или мечтаят за любов. Те самите, през деня са други. Под сянката на кестените, в онова изумрудено зелено в началото на май, усезаемо истинско и с безспорна светлина. Тя се скри на последната маса, в страни от площада в Ямбол, максимално далеч от изложението на Главната улица. Сама, дръзко с гръб към всички. Два часа следобяд.

- Може ли да седна? Не съм оттук.

Усмихна се на него и на ситуацията– и аз не съм. Под кестените в двата края на дългата маса при Джак. Той пиеше бира, тя минерална вода. Метал с подходящи дрехи.

-Имаме концерт тук. 14 концерта. Утре сме във Видин. Писна ми. Имам 80 000 лв., ще зарежа всичко и ще се откажа. Продължи да разказва – развежда се, уморен е и му е писнало от пътя. Не знае защо свири вече и не иска. По-скоро жена го е зарязала. Извинявай, тръгнал съм да ти разказвам живота си.

Погледна го замислена, още дистанцирана, в другия край на масата. Всеки има трагичния- опит с непознати на масата, прозаично говорят повече лъжи. Но когато вече не знаеш защо ти е музиката, не можеше да е студена.

- Трябва да си починеш, дюд. Прекалено добре знаеше какво е умора – дори това, което обичаш да правиш става поточна линия, смазва те, губиш радостта, от това, което харесваш. Накрая го правиш насила.

Погледна я изненадан. Очите й – загадъчни още, дълбоки и с много светлина.

- Да, трябва.

- Ще дойдеш ли довечера на концертъ? Утре пътувам за Видин.

Тя имаше онази усмивка истинска, искрена, весела, топла.

- След час тръгвам за Бургас. Утре следобяд, ще съм пак тук.

Той продължи да говори – за града, пътуванията. Знаеш ли, искам да имам жена, която да ми се обади и да каже искам те тук.

- Защо по дяволите всички мъже искате жена, която да ви върти?

- Не, не ме разбра. Искам да ми каже, Радо, имам нужда от теб и аз да отида при нея. Истинският мъж трябва да може да даде пари за ток, вода. Това е.

Някак си продължиха да говорят. Гледаше очите й – открити, дълбоки, със светлина в тях. Усмивката й беше топла, съвсем лична, искрена.

 - Трябва да си изядеш картофите. …. Виж.. говоря ти като съпруг. Отдавна беше спряла да яде.

Разказа й как родителите му се запознали, видяли се веднъж. Майка му беше лекар в болницата, баща му пенсионер. Мислиш ли, че може и ние с теб така? Стесняваше се, че я харесва. Успокояваше я, че беше естествен. Погледна го в очите, усмихна му се, съвсем лично, отново искрено, нейните очите се усмихнаха:

- Дюд…

- Искам да свиря за теб.

- Щях да дойда, ако оставах. Багажът ми е в Бургас.

- Сега заминаваш за Бургас и утре отново ще дойдеш в Ямбол. Аз отивам във Видин…

Говореха за музика, живота. Минаваха под кестените и ги гледаха как седят на масата. Той я гледаше я, не се и опитваше да се откъсне от очите й.

- Искаш ли да се оженим? Ще си имаме дете. Ще отворим кръчма, имам пари. Ще ходим да виждаме родителите в Русе. Ще ти купувам дрехи, всъщност ти ще ги избираш.

…..

- Това ли е улицата за гарата? Обясни й как се стига. Поиска да я изпрати.

- Ти трябва да носиш обеци – каза, докато й държеше ръката за довиждане. Ъъъ, ще ти отиват.

Попадението отново я учуди. Погледна го в очите и му се усмихна:

- Нося обеци. Правя и сама.

Те се будят родени за любов. Кой знае кога е истина доказана от опита. Кой може да види мечти вместо опит, да прекрачи от реалността в другата врата? Strangers in the day. They’re exchanging phones.

За фотографията с trust

Опитвах се да разбера дали имам нужда от фотография и какво различно ще намеря в нея.  За мен виждането, усещането, разбирането на нещата стават от сърцето с чувство и внимание. Нямам нужда от фотоапарата и снимката, за да гледам и виждам. И за споделяне не са ми толкова нужни – обичам разговорите, да разкажа историята, и споделя. Да я изпиша или завъртя с думи. Да, също и ме сърби да снимам и съжалявам, когато нямам фотоапарат. Когато видя нещо. Както на концерта на Роксет танцуващите с дъждобрани на асфалта под дъжда и пълната арена с хора, които си вдигнаха белите пластмасови столове вместо чадъри. Уникално. Винаги ме е теглела, но не ме свали.

Докато пробвах фотографията, се записах на семинар с човек, за когото в снимането има душа. Не можах да снимам на семинара, строших чужд обектив, без да разбера, чувствах се ужасно. Сега и моят стар апарат автоматично издъхна. Накратко изстрадано. Отидох на семинара почти физически срината от умора (което не ме отказа да взема нощния влак) и хората, атмосферата, мястото, което беше избрано ме накараха да се чувствам тотално спокойно и уютно. Получих отговори на въпроси, които винаги са ме тормозили – защо това, което искам да хвана и снимам, не излиза на снимката по начина, по който го виждам. За това, че имаше ST благодаря. Зарибих се, но не открих разликата.

Намерих я в София, в градския транспорт – признах самата снимка. При хората, които са навътре, обикновено движението е от техниката и снимката към историята. На мен ми трябва обратния път. Но със сигурност, следващия път когато хвана фотоапарат, след като вече съм без собствен и счупих 1, то ще е, защото ме тегли.

Виж кой не говори

 Много са шуменските истории от миналата седмица. Междувременно станаха много и от второто ми идване тук. Още съм в Шумен, в миналия век (хотел), в първото свободно време преди вечеря. Много от историите няма да напиша, защото са твърде лични и тежки. Други, за пътя, местата и хората ще останат за живи разкази. На тази история обаче времето не минава, завършвам я сега в София.

Тодор Икономово – селото с най-много избиратели в шуменско, с малко българи, много турци, роми и чаърлета – идва от пепел, така наричат циганите, които се определят като турци. В детската градина нито едно от децата не говори български. На по-малко от 20 км. е Тъкач – малко село, с училище с много земя, вече прехвърлена на детската градина вместо да я разпродадат след закриване на училището. В края на селото има десетина къщи без вода, със спрян ток, деца в 4-ти клас, които ходят на училище и не разбират български. Трябва преводач от турски, за да говориш с тях. Село Боян – буквално в края на един път. Тук се шегуват, че няма кражби, защото няма втори изход. Поздравявам непозната възрастна жена, кратко колебание, усмивка, отговаря салям алейху. Тъпо ми е, че не говоря турски. Черноглавци – говорим си със собственичката на магазина за хранителни стоки, туркиня, как много деца не говорят български. Те ходят на училище във Венец. Тези места са в Делиормана.

Проблемът в тази история за мен не е, че някой живее в България, е български гражданин, а не говори Български. Проблемът е, че децата там нямат шансове за работа и реализация тук след като не говорят езика. Тъй като няма учебници на турски, не получават и особено добро образование. Тези младежи не могат да намерят работа дори на 30 км. в областния град, защото в Шумен трябва български. Имат шансове в турските фирми около селата, които за съжаление са малко и една фирма не дава работа на повече от 30 човека. Или в турските общности в Германия, Испания, Холандия, където стават част от имигрантските общности, проблем за системата там и храна за крайно десни и популистки движения. Част от оня дебат, за който Сарацин пише в Германия. Младежите тук, без език, остават на социално подпомагане. Точно като ромите.

Виж кой не говори. До стигането до равнище на социално подпомагане минава през затворени очи на много институции, защото образованието е ангажимент на държавата. Училищата, общините и кметовете (училищата и детските градини са общински) опропастяват (не харесвам патоса на думата) децата и младежите край тях. Още по-непростимо е безхаберието на Регионалния инспекторат по образование и на самото министерство. Това са широко известни факти на депутатите от Шумен и на представляваща ги партия ДПС. От Шумен обаче са избрани депутати от всички партии, съединени в затваряне на очите. Мълчанието и безхаберието убиват, особено когато липсва грижа за хората в политиката, в задълженията.