Опитвах се да разбера дали имам нужда от фотография и какво различно ще намеря в нея. За мен виждането, усещането, разбирането на нещата стават от сърцето с чувство и внимание. Нямам нужда от фотоапарата и снимката, за да гледам и виждам. И за споделяне не са ми толкова нужни – обичам разговорите, да разкажа историята, и споделя. Да я изпиша или завъртя с думи. Да, също и ме сърби да снимам и съжалявам, когато нямам фотоапарат. Когато видя нещо. Както на концерта на Роксет танцуващите с дъждобрани на асфалта под дъжда и пълната арена с хора, които си вдигнаха белите пластмасови столове вместо чадъри. Уникално. Винаги ме е теглела, но не ме свали.
Докато пробвах фотографията, се записах на семинар с човек, за когото в снимането има душа. Не можах да снимам на семинара, строших чужд обектив, без да разбера, чувствах се ужасно. Сега и моят стар апарат автоматично издъхна. Накратко изстрадано. Отидох на семинара почти физически срината от умора (което не ме отказа да взема нощния влак) и хората, атмосферата, мястото, което беше избрано ме накараха да се чувствам тотално спокойно и уютно. Получих отговори на въпроси, които винаги са ме тормозили – защо това, което искам да хвана и снимам, не излиза на снимката по начина, по който го виждам. За това, че имаше ST благодаря. Зарибих се, но не открих разликата.
Намерих я в София, в градския транспорт – признах самата снимка. При хората, които са навътре, обикновено движението е от техниката и снимката към историята. На мен ми трябва обратния път. Но със сигурност, следващия път когато хвана фотоапарат, след като вече съм без собствен и счупих 1, то ще е, защото ме тегли.
