Гражданска позиция не се купува, посочи манипулаторите

Снимка: Теодор Насков

Снимка: Теодор Насков

Кога: докато БСП и ДПС митингуват

Какво: в отговор на митинга:  „Гражданската позиция не се купува, посочи манипулаторите”

Как: гражданска инсталация

Къде: на паметника пред БСП, до централата на ДПС

Гражданската позиция не се организира чрез натиск и корпоративна принуда, нито се купува. Не се товари на влак. Не е и тоталитарен митинг с директива за присъствие и заплаха за отсъствие. Корпоративният натиск и заплахата са механизми за купуване на гласове. Чрез тях БСП и ДПС провеждат шествие, а организирането „гражданска подкрепа” по този начин подменя демокрацията.  Целта на  „Да на свободата” е да изманипулира общественото мнение.  А в нормалните държави за това се подава оставка.

Спретни чадър срещу манипулации – когато валят манипулации, посочвай Манипулаторите, изговаряй Манипулациите и разпъни чадър срещу тях.

Снимка Теодор Насков

 

Posted in Градски, Факти&Сърце | 2 Коментари

Време разделно за разделените в ценностите

 ОТВОРЕНО ПИСМО

До

 Г-н Михаил Миков, Председател на 42-рото Народно събраниe

Уважаеми господин Миков,

 Обръщам се към Вас като Председател на Народното събрание. Не мога да не напиша това писмо след нощта, в която грубо изтласкахте протестиращите пред парламента, защото имаме принципни различия за едно от най-важните неща в държавата след хората – демокрацията. Ето някои от тях:

Вие коментирахте протестите като „недемократични” и недопустима форма на натиск. Същевременно приемате за законно и демократично като областен управител да бъде назначен човек, за когото одит на Сметната палата установява нарушения докато е бил на същия пост 2005 – 2009 г., човек с разстреляни партньори от сенчестия „бизнес”.  Очевидно за Вас е в реда на нещата да оставите Емил Иванов на поста, и то въпреки протестите и изнесената информация на медиите. За нас това е част от реда на нещата, който искаме да променим.

 Не съм единствената протестираща, защото искам морал и ценности в политиката, които липсват 24 години. В Правилника за дейността на 42-рото Народно събрание няма точка и раздел за етика на народните представители. Прави ли Ви впечатление? За Председателя на Парламента и за депутатите, които определят правилата на дейността си, очевидно това няма значение.  За мен обаче е симптоматично за разликите между думи и дела на „платените от нас управляващи”, и оттук – за разминаванията между нас.

 За Вас е част от „демокрацията” народни представители да бъдат лица, придобили възмутителна слава като Делян Пеевски, Емил Иванов, бат Сали, за когото имаше данни, че е купувал гласове, въпреки че покупката и продажбата им е забранена. Вероятно присъщо на демокрацията е да освободите Волен Сидеров от позицията на Председател на Комисията по парламентарна етика, като в замяна му поверите създадената за него Комисия за борба с корупцията и конфликта на интереси. Наистина ли е демократично всичко това за Вас? Аз протестирам срещу точно тази нормалност в България, защото нормалната държава за мен е друга. Демокрацията е друга. А за Вас?

 Очевидно е приемливо  злоупотребил със социални помощи във Франция да остане министър, а отговорен за проект за 500 000 лв. с незавършени дейности, но усвоен бюджет, да управлява средства от структурните фондове като  Министър на околната среда и водите – Искра Михайлова от ДПС.  Вие наричате това експертно правителство, аз – демагогия и наглост.  Тази последователна липса на морал в политиката е една от основните причини да искам оставка.

 Втората основна причина е, че БСП и ДПС са доказали, че не могат да управляват без корупция. Аргументи – освен спорните назначения и министерство на инвестиционното проектиране, помним и четирите години на тройната коалиция.  Това за мен означава, че трябва да си подадете оставката. Вашият игнор е поредното от дълбоките различия, които вече не търпим.

 Обикновено сега следва въпроса „А ГЕРБ”? За няколко оправдания, които използвате:

 1.              Изборите няма да променят нищо, защото и ГЕРБ са същите. Както Антон Кутев точно каза на Цецка Цачева в сутрешен блок, за нас (протестиращите) ГЕРБ, ДПС и БСП са в един и същи кюп. Ние повече не търпим политиката да бъде формула Договорки между политици + лошо управление. За това вие не може да останете на власт. За това ние ще продължим да протестираме при издънките на следващо правителство. Има обаче значима разлика – последните 12 години доказаха, че няма по-нагла партия от ДПС, а БСП по моя оценка е нейна политическа функция. Изборът не е между БСП, ДПС и ГЕРБ, а между продължаването по същия начин и несъгласието.

 

  1.  Трябва да останете, защото НИЕ имаме нужда да управлявате, а вие го правите добре. Обособяването на министерство на инвестиционното проектиране и гласуването на промени за целта е далеко от добро управление. В България рядко се случва добра политика. Изливането на пари е с еднократен ефект. Имаме по-високи стандарти: за тока и парното: либерализирайте пазара, за да може да избираме доставчиците като в половината Европейски съюз; хората с увреждания – създайте работа и възможност за помощ по домовете, когато имат нужда; разследвайте ТИМ и Централна кооперативна банка; осветете собствеността на медиите и санкционирайте монополите, дайте мнозинство във Висшия съдебен съвет на професионалните квоти и т.н.  Стигнете нашия стандарт, и тогава може да говорим за избори през май. Ако го направете без източване на страната междувременно. Макар че – ще ви позволи ли ДПС? Последно за доброто управление –  ако милиардите, усвоени по структурните фондове, с които се гордеете и Вие, и ГЕРБ, бяха управлявани интелигентно, всички щяхме да живеем много по-добре.
  1. Обиждате се от „червени боклуци” . Съжалявам, без да съм социалист, аз не наричам социалистите така. Никого не наричам боклук. Само че червен боклук не е нарицателно за социалист, нито за комунист, нито за искрените леви хора. Метафората сочи най-лошите наследници на ДС – онези наследници, които позволиха и създадоха мафията и мутрите, които продължават да свързат телефонно политиката преференциално с олигарсите и монополите. До кога „боклук” ще обижда симпатизантите и младите социалисти в партията зависи от Вас, защото решенията в БСП се диктуват от шепа хора.
  1. Само 3 000, максимум 10 000 човека ви искат оставката – общото между февруари и сега, е че всички НИЕ сме против корупцията, искаме морал и ние писнало лошото качество на живот да бъде резултатът от управлението на такива като ВАС. Обществената подкрепа в България за тази позиция е огромна. Независимо колко хора участват в протеста.

Протестите са едни от последни демократичните средства за натиск, когато според нас гражданите, институциите не функционират нормално.

 Това са част от основанията, които ми дават правото да искам Вашата оставка и да я получа. И аз не съм сама. Задължението да я подадете е Ваше.

Люба Батембергска

Posted in Градски | има 1 коментар

4 истории

Рогозка в джоба на градската раница, чувал, лютеница и питка за край морето, шал, плажният чадър през рамо. Багажът ми.Тръгнах вечерта, без да съм измислила с какво и къде отивам. Исках лично време и море. Забравих само листите за писане. Но намерих един на автогарата от продавачката в магазина. Както каза тя за себе си, ако потърся, ще намеря. Това са четири истории в един ден, които видях по пътя.

„Моя обич недолюбена”

чух през рамо. Никой не говори вече така. София, август, неделя вечер, автобуса. В нощните влакове и вечерните автобуси от време на време има магия –  помежду две точки хората, поизтупани от здравия разум,  говорят истории, мечти, желания, мъдрост.  До мен беше седнал по-младият мъж, с раница, потен. Зад рамото ми говореше старият. Приятели, 20-тина години разлика. Пияница съм, пия, пътувам, прибирам се… На спирката вече бях видяла патериците му. Обърнах се да го погледна в очите докато слизаше. Висок, жилав, косата къса, бяла, вълниста. Очите – тъмни, открити дълбоки. „Смъртта е самотно занимание” – друга реплика от него. Това не беше неговата посока. Рей Бредбъри в автобуса, вместо Лонг Айлънд, океана, къща… Аз продължих до гарата – вечер, светлините на колите – още една реалност в градския транспорт.

Тази серия щеше да се казва моя обич недолюбена, заради думите, които вече не се ползват, а носят магия, чувства, мъдрост. Но някак си срещнах толкова любов.

Той обича да пътува с влак

На сутринта в Крапец. Дори през август ранното слънце е скромно. Дървена маса, пипнатия до детайли двор на хазяите, те самите на съседната маса. Всички сме с кафе. Съседът  разказва как ще разпъне довечера телескопа. Преди това ще вземе с кола този, у когото е апаратурата. В Белоградчик не са успели да отворят сандъка с телескопа, наложило се да го разхерметизират. Хазяите обсъждат със съседа как се стига до Крапец без кола – определено до Шабла, откъдето е най-удобно, за този който взема или като мен на стоп. „ Ще отида до Каварна  – Пешо обича да пътува с влак”, пренебрегва съседът удобството.

Опростено нашествие

Пуст плаж, безкраен, бяло-сини натрошени миди, пясък. Още е рано сутрин. Малко хора. Някъде между Крапец и Дуранкулак. Морето не е измислица и щастието съществува. Опънах чадъра далеко от последния чадър, на къс пясък до морето. На онова минимално разстояние – само колкото рогозката да е суха и водата е на следващата крачка.  Безкрайно далеко от края на залива, който не се вижда. Пълно усещане само аз и морето.

Докато се появи един чичо, заоглежда се,  огледа се още веднъж, бодна чадър на метър – два от мен. Гледах кръвнишки. Напомних си, че това е обществен плаж, свободна страна – кротко, без агресия. Глътнах навлизането в личното ми пространство. Особено, когато до чичото дойде жена му и вече не беше толкова воайор. Всичко се смени, когато случайно вдигнах глава. Усмихнах се. 50 годишни минимум. Играеха си във водата, тя заплува на гърба му.

Последните мохикани

Всяко нашествие на пуст плаж боли. Престава да е пуст. Изсипаха се като скакалци над плажа – все пак 10 пубертета накуп, на 10 метра до мен. Играха във водата, правеха ножици, кълба. състезаваха се. Усмихнаха ме като се развихриха във водата, крясъци, пръски, простих им непустия плаж. Зачудих се дали са на лагер. Имаше с тях малко по-голям младок, който ги снимаше. Залязоха в дюните в нишка по един.

Появиха се пак както си тръгнаха – изпод дюните в нишка по един. Видях ги на връщане от другия край на залива, който не стигнах. Бях скиторила два часа край морето по празния залив. Всички се затичаха в обратна посока. А аз се зарадвах на пак пустия залив, след което видях поредното попълнение –  малка маса, питиета на нея. Възрастни вече мъже. Единият на опашка, белокос, с бяла брада. Също мохикан. Две жени край тях.  Бяха дошли за привечерното море, онова което се живее спокойно, лично, с питие. Лапетата се върнаха на тумба тичайки, целите боядисани – телата и косите нашарени с бои. Луди, доволни, щастливи. Завидях  им, бих го направила с голям кеф и аз. Пъхнаха се да мият в морето.  Младокът ги проконтролира и се изнесоха чисти в дюните в индианска нишка. Останахме малцина на кротката светлина, лилавите и розови отблясъци, пясъкът сенки върху старо сребро, а морето тихичко.  И последните си тръгваха методично. Край масата гледаха морето. Старият мъж с брадата и жената се изправиха, прегърнаха се. Намерих още една мерна единица щастие – остарели заедно и да се прегърнем привечер край морето.

Докато пиша последната история, капчукът се излива по каучуковия покрив на хотела в Прага в края на август. Пускам ги през декември, но някак си не мога да премълча историите с малки жестове на обич, видени в един ден. Между Шумен и София съм, но това е друга история. Сега е януари – много ми се пише, но историите ще изчакат лявата ръка да се отсчупи. Неудобно ми е от лигавия текст, но аргументът обичта си заслужава стои. Обикновена, семпла, видяна.

Posted in Където пътят среща... | 2 Коментари

Виж кой не говори

 Много са шуменските истории от миналата седмица. Междувременно станаха много и от второто ми идване тук. Още съм в Шумен, в миналия век (хотел), в първото свободно време преди вечеря. Много от историите няма да напиша, защото са твърде лични и тежки. Други, за пътя, местата и хората ще останат за живи разкази. На тази история обаче времето не минава, завършвам я сега в София.

Тодор Икономово – селото с най-много избиратели в шуменско, с малко българи, много турци, роми и чаърлета – идва от пепел, така наричат циганите, които се определят като турци. В детската градина нито едно от децата не говори български. На по-малко от 20 км. е Тъкач – малко село, с училище с много земя, вече прехвърлена на детската градина вместо да я разпродадат след закриване на училището. В края на селото има десетина къщи без вода, със спрян ток, деца в 4-ти клас, които ходят на училище и не разбират български. Трябва преводач от турски, за да говориш с тях. Село Боян – буквално в края на един път. Тук се шегуват, че няма кражби, защото няма втори изход. Поздравявам непозната възрастна жена, кратко колебание, усмивка, отговаря салям алейху. Тъпо ми е, че не говоря турски. Черноглавци – говорим си със собственичката на магазина за хранителни стоки, туркиня, как много деца не говорят български. Те ходят на училище във Венец. Тези места са в Делиормана.

Проблемът в тази история за мен не е, че някой живее в България, е български гражданин, а не говори Български. Проблемът е, че децата там нямат шансове за работа и реализация тук след като не говорят езика. Тъй като няма учебници на турски, не получават и особено добро образование. Тези младежи не могат да намерят работа дори на 30 км. в областния град, защото в Шумен трябва български. Имат шансове в турските фирми около селата, които за съжаление са малко и една фирма не дава работа на повече от 30 човека. Или в турските общности в Германия, Испания, Холандия, където стават част от имигрантските общности, проблем за системата там и храна за крайно десни и популистки движения. Част от оня дебат, за който Сарацин пише в Германия. Младежите тук, без език, остават на социално подпомагане. Точно като ромите.

Виж кой не говори. До стигането до равнище на социално подпомагане минава през затворени очи на много институции, защото образованието е ангажимент на държавата. Училищата, общините и кметовете (училищата и детските градини са общински) опропастяват (не харесвам патоса на думата) децата и младежите край тях. Още по-непростимо е безхаберието на Регионалния инспекторат по образование и на самото министерство. Това са широко известни факти на депутатите от Шумен и на представляваща ги партия ДПС. От Шумен обаче са избрани депутати от всички партии, съединени в затваряне на очите. Мълчанието и безхаберието убиват, особено когато липсва грижа за хората в политиката, в задълженията.

Posted in Където пътят среща..., Факти&Сърце | Вашият коментар

Extraordinary and ordinary

С тези думи U2 започват the Wanderer в памет на Джони Кеш. Текстът е за обичайното говорене за циганите и могат ли да бъдат просто хора.

http://www.youtube.com/watch?v=xR9zfzyeqiM

„Тях”

Факт – много хора признават, че не всички цигани са еднакви и не ги слагат под един знаменател.  Обикновено доказателството е: ” аз, лично познавам един, който…..живее под нас/на село, и е образован, беден, трудолюбив…”. Това не изключва отговора на въпроса „Какви са циганите” според вас да бъде: „ те са бедни, необразовани, мързелеви, чакат на социални помощи, крадат, не ги е грижа за образованието…”.  Докато мислим „ромите” като едно цяло с изключения, продължаваме да имаме стереотипна, обща представа за „тях”. Какви са циганите? Аз, лично наистина не знам какви са 800 –те хиляди човека от ромски произход в България, нищо че познавам повече от един. Както и не знам какви са ромите, които живеят в махалите (социалния проблем), където е най-голяма бедността, безработицата, а висшистите са малко.

Както говорим ние за ромите, се говори в Западна Европа за имигрантите. За всички чужденци, французите например. Междудругото, аз не знам и какви сме ние българите.

Защо е важно какви са те?

Защото все по-често въпросът, който се отправя за ромите и имигрантите е „те могат ли да се интегрират” и обикновено следва „искат ли да се интегрират”. Политически коректно се премълчава  „какво правим с хора, които не искат”.  Отговорите обикновено са „претопяват ни” или „трябва да ги направим на сапун”. При така зададен въпрос, основното за отговора е личното желание и характера на човека. Оттук дали говорим за „циганите” с ген или с безотговорност, нежелание, мързел е безначение, защото отговорите предполагат патова ситуация и винаги има примери за кражби, неходене на училище, безработица.  Аз наистина не знам  дали 300 000 човека искат да се интегрират или не, както и дали имигрантите в турските квартали в Берлин го „искат”.

Тезата ми е, че е несъстоятелно да се говори за „интеграцията” през личното желание на хората. За илюстрация – пример …. от хората в България, които са се сблъсквали с корупция и ….са готови да дадат подкуп. Ако следваме интеграционната логика, въпросите трябва да бъдат: могат ли българите да не бъдат корупмпирани, колко поколения ще ни трябват, за да си променим манталитета… И тези въпроси наистина се задават. Изчакването няколко поколения не е печеливша стратегия, за разлика от промяната на институционалните предпоставки и например толкова говорената „реформа в съдебната система”.  Стига реформата да се прави добре.  Или законът за конфликт на интереси да води и до наказателна отговорност, а не само глоба за свързаните лица.

Кой знае за кого говори?

Докато ромите, имигрантите, чуждите и малцинствата се мислят като едно цяло с характеристики е важно кой знае за какво говори.  Или обратното – докато сме толкова склонни да приемаме частните случаи за ромите и имигрантите като валидни за всички е важно този, който говори колко добре познава общността. На пръсти се броят хората, които не живеят в махали и са ходили там. Затворените общности са непознати за мнозина от говорителите за тях.  Говорителите най-често са анализатори, коментатори, социолози – експерти, които по професия изграждат теории и коментират, отколкото познават от опит. Или прелетяли на терен достатъчно време, за да видят и без достатъчно дейности и CV , за да станат инсайдъри с общността и да са опитали да направят промяна (не на хората, на условията).  От другата страна са партийните лидери, които определено познават махалите, откъснали са се от тях, леко надменни над „мангасарите” и са станали продавачи на бедност.

Невидимите

Знаем ли за кого говорим? Официалната статистика почти не отчита тези, които излизат извън стандартизираните категории. Невидимите.  Изключенията. Има хора и признати проблеми, които не присъстват в официалните данни. Например – няма данни колко са училите до 4-ти – 5 клас, колко са функционално неграмотните, защото това не се отчита. Или колко деца напрактика не посещават училище, защото системата не работи – парите следват ученика, големите отсъствията не се отбелязват, за не отпадне бройката. Статистиката е консервативна и тромаво се променя. Особено за социалната политика. Например няма данни колко са живеещите стари хора в града и в отдалечени места, които имат нужда да от помощ в домакинството, защото са твърде стари, а живеят сами… Не е ясно колко са потребителите и нуждаещите се.

Невидими са не само хората, но и ефекта от политиките и от парите. Бюрата по труда и програмите на социалното министерство не следят какво става с преминалите курсове след 6 месеца напр. Първо за колко човека става дума, кои са адресатите. Следва въпроса за политиките.

Институционалните предпоставки

за „интеграция” не са осигурени – образование, жилищни условия, заетост, здравеопазване. Ще дам няколко няколко типични ситуации, в които не зависимо от желанието, не се дава образование, което да позволи конкурентност на пазара на труда. Всички те са обществена тайна по местата, в които се случват:

  • в помощни училища се обучават „здрави” деца от ромски произход”. Част от тези училища са закрити, други като във Видин продължават практиката.;
  • деца от ромските махали се извозват дори на 40 км, за да не се закриват училища по селата, в които няма деца или които са избрали да се обучават в града. Село Трекляно.
  • В училищата в махалите, или ученици, учили в обособените ромски училища са функционално неграмотни – 5-8 клас те четат със затруднения. Трудно е да се повярва, че едно дете не може дори да се научи да чете, аз бих потърсила причината и в училището. Доказателствата може да даде всеки, който се разпознае. Образователната система няма механизми, по които да отчита това;
  • От училищата в махалите излизат много малко хора със средно образование. Пример гр. Раковски, в който до 2006 година има 1 човек със средно образование (завършил 11-ти клас).

Проповедници или милиционери

Обратно към желанието. Настояването, че интеграцията е резултат от личната воля ни поставя в ролята на проведници или милиционери, в която или всички трябва да пропядваме и изповядваме една и съща религия, или да я налагаме. Което не е отношение в 21-ви век, в Европа, където е официално прието, че законите така или иначе важат за всички.

Posted in Факти&Сърце | Вашият коментар

Cose della vita

Лозен. Събота. Винаги, когато се случва е хубаво. Една от причините са Малинка и Сокол. Помагат разговорите с тях за живота и 42, за бизнеса, който държат да правят законно, всички истории, които се свличат покрай законите, безумията, бумагите и чувствата. Имат магазин, градина с маси за кафе, вишна в зелено и червено в тон с джина на Рени. Това е мястото за сутрешно кафе и/ обедна бира. Постът обаче е за различното в очакван ден.

От кръчмата на Червеният кръст излязоха 30-тина мъже докато влизах вътре. Топло, тъмно зелени столове с бели звезди, червени панделки, светлина малко по-силна от приглушената. Единствения останал посетител стана от масата и пусна Адриано Челентано. Малко по-късно мъжете се върнаха. Малко по-късно разбрах, че банкетът не продължава, а започва. Връзката между тях – бивши военни, завършили в Москва. За нас с Рени и Петя беше като камбана и леко притеснени, леко развеселени заради сянката на ДС. Оказаха се пилоти, танкист, подводничар, снабдител в армията… Имат дружество, строен устав и железни правила, както повтаряше тамадана на новаците. Събират се два пъти в годината – около Трифон Зарезан и Гергьовден. 12 години сбирките и присъствието са задължителни. Тамаданът развъртя и сабя. При церемонията за приемане на нови хора се бях ошашавила съвсем. Българското знаме, патриотичен лозунг, тамаданът в дълга черна роба, до него военен шинел с ордени. Посвещаването – всеки новак изпива по чаша вино, обещава, че ще спазва устава, облича шинела, хваща пушка и се заклева под българкото знаме и сабята. Това се оказа дружество “Трифон зарезезан”.

Всяка година правят конкурс. Забранено е на сбирките да присъстват жените. Тостовете  трябва да са не по – дълги от 5 мин., за да има време за наздраве. Речите са по15-20 мин., а конкурсът е за есе. Победителят не плаща на сбирките. Бяха наели изпълнител на руски песни, с черно сако, синя риза на бели раета, сива къдрава брада и коса. Същият, който стана от масата и пусна итал. музика Говорихме си с него, и малко с тях за живота, виното, простотията в дръжвата. Дамите се уважават – попитаха дали ни смущават, ще пречат ли, ако пушат… Останахме 3 часа там. На излизане ни ръкопляскаха. Военнните от дружество Трифон Зарезан – нещата от живота.  За мен – късмета да ги видя.

Posted in Където пътят среща... | Вашият коментар

Спунк – спункар

или търсене с виждане. сещам се за спунк и за Пипи тези дни от време на време. докато пътувах тази вечер си мислех, че спунк не е търсене заради търсенето. Всъщност, за да търсиш спунк в аптеката, да ти хрумне, че може да го има там, за да си помислиш изобщо за спунк, трябва ама много да умееш да виждаш не само това,  с което си свикнал и е обичайното. Да видиш, да докоснеш.  Спункар – търсач на обичайни неща, видял ги с …тяхната индивидуалност.

Posted in Градски, Речник | 2 Коментари