Extraordinary and ordinary

С тези думи U2 започват the Wanderer в памет на Джони Кеш. Текстът е за обичайното говорене за циганите и могат ли да бъдат просто хора.

http://www.youtube.com/watch?v=xR9zfzyeqiM

„Тях”

Факт – много хора признават, че не всички цигани са еднакви и не ги слагат под един знаменател.  Обикновено доказателството е: ” аз, лично познавам един, който…..живее под нас/на село, и е образован, беден, трудолюбив…”. Това не изключва отговора на въпроса „Какви са циганите” според вас да бъде: „ те са бедни, необразовани, мързелеви, чакат на социални помощи, крадат, не ги е грижа за образованието…”.  Докато мислим „ромите” като едно цяло с изключения, продължаваме да имаме стереотипна, обща представа за „тях”. Какви са циганите? Аз, лично наистина не знам какви са 800 –те хиляди човека от ромски произход в България, нищо че познавам повече от един. Както и не знам какви са ромите, които живеят в махалите (социалния проблем), където е най-голяма бедността, безработицата, а висшистите са малко.

Както говорим ние за ромите, се говори в Западна Европа за имигрантите. За всички чужденци, французите например. Междудругото, аз не знам и какви сме ние българите.

Защо е важно какви са те?

Защото все по-често въпросът, който се отправя за ромите и имигрантите е „те могат ли да се интегрират” и обикновено следва „искат ли да се интегрират”. Политически коректно се премълчава  „какво правим с хора, които не искат”.  Отговорите обикновено са „претопяват ни” или „трябва да ги направим на сапун”. При така зададен въпрос, основното за отговора е личното желание и характера на човека. Оттук дали говорим за „циганите” с ген или с безотговорност, нежелание, мързел е безначение, защото отговорите предполагат патова ситуация и винаги има примери за кражби, неходене на училище, безработица.  Аз наистина не знам  дали 300 000 човека искат да се интегрират или не, както и дали имигрантите в турските квартали в Берлин го „искат”.

Тезата ми е, че е несъстоятелно да се говори за „интеграцията” през личното желание на хората. За илюстрация – пример …. от хората в България, които са се сблъсквали с корупция и ….са готови да дадат подкуп. Ако следваме интеграционната логика, въпросите трябва да бъдат: могат ли българите да не бъдат корупмпирани, колко поколения ще ни трябват, за да си променим манталитета… И тези въпроси наистина се задават. Изчакването няколко поколения не е печеливша стратегия, за разлика от промяната на институционалните предпоставки и например толкова говорената „реформа в съдебната система”.  Стига реформата да се прави добре.  Или законът за конфликт на интереси да води и до наказателна отговорност, а не само глоба за свързаните лица.

Кой знае за кого говори?

Докато ромите, имигрантите, чуждите и малцинствата се мислят като едно цяло с характеристики е важно кой знае за какво говори.  Или обратното – докато сме толкова склонни да приемаме частните случаи за ромите и имигрантите като валидни за всички е важно този, който говори колко добре познава общността. На пръсти се броят хората, които не живеят в махали и са ходили там. Затворените общности са непознати за мнозина от говорителите за тях.  Говорителите най-често са анализатори, коментатори, социолози – експерти, които по професия изграждат теории и коментират, отколкото познават от опит. Или прелетяли на терен достатъчно време, за да видят и без достатъчно дейности и CV , за да станат инсайдъри с общността и да са опитали да направят промяна (не на хората, на условията).  От другата страна са партийните лидери, които определено познават махалите, откъснали са се от тях, леко надменни над „мангасарите” и са станали продавачи на бедност.

Невидимите

Знаем ли за кого говорим? Официалната статистика почти не отчита тези, които излизат извън стандартизираните категории. Невидимите.  Изключенията. Има хора и признати проблеми, които не присъстват в официалните данни. Например – няма данни колко са училите до 4-ти – 5 клас, колко са функционално неграмотните, защото това не се отчита. Или колко деца напрактика не посещават училище, защото системата не работи – парите следват ученика, големите отсъствията не се отбелязват, за не отпадне бройката. Статистиката е консервативна и тромаво се променя. Особено за социалната политика. Например няма данни колко са живеещите стари хора в града и в отдалечени места, които имат нужда да от помощ в домакинството, защото са твърде стари, а живеят сами… Не е ясно колко са потребителите и нуждаещите се.

Невидими са не само хората, но и ефекта от политиките и от парите. Бюрата по труда и програмите на социалното министерство не следят какво става с преминалите курсове след 6 месеца напр. Първо за колко човека става дума, кои са адресатите. Следва въпроса за политиките.

Институционалните предпоставки

за „интеграция” не са осигурени – образование, жилищни условия, заетост, здравеопазване. Ще дам няколко няколко типични ситуации, в които не зависимо от желанието, не се дава образование, което да позволи конкурентност на пазара на труда. Всички те са обществена тайна по местата, в които се случват:

  • в помощни училища се обучават „здрави” деца от ромски произход”. Част от тези училища са закрити, други като във Видин продължават практиката.;
  • деца от ромските махали се извозват дори на 40 км, за да не се закриват училища по селата, в които няма деца или които са избрали да се обучават в града. Село Трекляно.
  • В училищата в махалите, или ученици, учили в обособените ромски училища са функционално неграмотни – 5-8 клас те четат със затруднения. Трудно е да се повярва, че едно дете не може дори да се научи да чете, аз бих потърсила причината и в училището. Доказателствата може да даде всеки, който се разпознае. Образователната система няма механизми, по които да отчита това;
  • От училищата в махалите излизат много малко хора със средно образование. Пример гр. Раковски, в който до 2006 година има 1 човек със средно образование (завършил 11-ти клас).

Проповедници или милиционери

Обратно към желанието. Настояването, че интеграцията е резултат от личната воля ни поставя в ролята на проведници или милиционери, в която или всички трябва да пропядваме и изповядваме една и съща религия, или да я налагаме. Което не е отношение в 21-ви век, в Европа, където е официално прието, че законите така или иначе важат за всички.

Публикувано на Факти&Сърце. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s