4 истории

Рогозка в джоба на градската раница, чувал, лютеница и питка за край морето, шал, плажният чадър през рамо. Багажът ми.Тръгнах вечерта, без да съм измислила с какво и къде отивам. Исках лично време и море. Забравих само листите за писане. Но намерих един на автогарата от продавачката в магазина. Както каза тя за себе си, ако потърся, ще намеря. Това са четири истории в един ден, които видях по пътя.

„Моя обич недолюбена”

чух през рамо. Никой не говори вече така. София, август, неделя вечер, автобуса. В нощните влакове и вечерните автобуси от време на време има магия –  помежду две точки хората, поизтупани от здравия разум,  говорят истории, мечти, желания, мъдрост.  До мен беше седнал по-младият мъж, с раница, потен. Зад рамото ми говореше старият. Приятели, 20-тина години разлика. Пияница съм, пия, пътувам, прибирам се… На спирката вече бях видяла патериците му. Обърнах се да го погледна в очите докато слизаше. Висок, жилав, косата къса, бяла, вълниста. Очите – тъмни, открити дълбоки. „Смъртта е самотно занимание” – друга реплика от него. Това не беше неговата посока. Рей Бредбъри в автобуса, вместо Лонг Айлънд, океана, къща… Аз продължих до гарата – вечер, светлините на колите – още една реалност в градския транспорт.

Тази серия щеше да се казва моя обич недолюбена, заради думите, които вече не се ползват, а носят магия, чувства, мъдрост. Но някак си срещнах толкова любов.

Той обича да пътува с влак

На сутринта в Крапец. Дори през август ранното слънце е скромно. Дървена маса, пипнатия до детайли двор на хазяите, те самите на съседната маса. Всички сме с кафе. Съседът  разказва как ще разпъне довечера телескопа. Преди това ще вземе с кола този, у когото е апаратурата. В Белоградчик не са успели да отворят сандъка с телескопа, наложило се да го разхерметизират. Хазяите обсъждат със съседа как се стига до Крапец без кола – определено до Шабла, откъдето е най-удобно, за този който взема или като мен на стоп. „ Ще отида до Каварна  – Пешо обича да пътува с влак”, пренебрегва съседът удобството.

Опростено нашествие

Пуст плаж, безкраен, бяло-сини натрошени миди, пясък. Още е рано сутрин. Малко хора. Някъде между Крапец и Дуранкулак. Морето не е измислица и щастието съществува. Опънах чадъра далеко от последния чадър, на къс пясък до морето. На онова минимално разстояние – само колкото рогозката да е суха и водата е на следващата крачка.  Безкрайно далеко от края на залива, който не се вижда. Пълно усещане само аз и морето.

Докато се появи един чичо, заоглежда се,  огледа се още веднъж, бодна чадър на метър – два от мен. Гледах кръвнишки. Напомних си, че това е обществен плаж, свободна страна – кротко, без агресия. Глътнах навлизането в личното ми пространство. Особено, когато до чичото дойде жена му и вече не беше толкова воайор. Всичко се смени, когато случайно вдигнах глава. Усмихнах се. 50 годишни минимум. Играеха си във водата, тя заплува на гърба му.

Последните мохикани

Всяко нашествие на пуст плаж боли. Престава да е пуст. Изсипаха се като скакалци над плажа – все пак 10 пубертета накуп, на 10 метра до мен. Играха във водата, правеха ножици, кълба. състезаваха се. Усмихнаха ме като се развихриха във водата, крясъци, пръски, простих им непустия плаж. Зачудих се дали са на лагер. Имаше с тях малко по-голям младок, който ги снимаше. Залязоха в дюните в нишка по един.

Появиха се пак както си тръгнаха – изпод дюните в нишка по един. Видях ги на връщане от другия край на залива, който не стигнах. Бях скиторила два часа край морето по празния залив. Всички се затичаха в обратна посока. А аз се зарадвах на пак пустия залив, след което видях поредното попълнение –  малка маса, питиета на нея. Възрастни вече мъже. Единият на опашка, белокос, с бяла брада. Също мохикан. Две жени край тях.  Бяха дошли за привечерното море, онова което се живее спокойно, лично, с питие. Лапетата се върнаха на тумба тичайки, целите боядисани – телата и косите нашарени с бои. Луди, доволни, щастливи. Завидях  им, бих го направила с голям кеф и аз. Пъхнаха се да мият в морето.  Младокът ги проконтролира и се изнесоха чисти в дюните в индианска нишка. Останахме малцина на кротката светлина, лилавите и розови отблясъци, пясъкът сенки върху старо сребро, а морето тихичко.  И последните си тръгваха методично. Край масата гледаха морето. Старият мъж с брадата и жената се изправиха, прегърнаха се. Намерих още една мерна единица щастие – остарели заедно и да се прегърнем привечер край морето.

Докато пиша последната история, капчукът се излива по каучуковия покрив на хотела в Прага в края на август. Пускам ги през декември, но някак си не мога да премълча историите с малки жестове на обич, видени в един ден. Между Шумен и София съм, но това е друга история. Сега е януари – много ми се пише, но историите ще изчакат лявата ръка да се отсчупи. Неудобно ми е от лигавия текст, но аргументът обичта си заслужава стои. Обикновена, семпла, видяна.

Публикувано на Където пътят среща.... Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to 4 истории

  1. Анонимен каза:

    заслужава си,да

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s