Бъдни вечер на летището в Дубай

Извадено от черновите…

Няма да се сетя за цялата история на пътуването до тук – Дубай, за всички въртележки, през които мина, маршрута,  който се променяше за минути и шансовете ни да стигнем Индия, които ту чезнеха, ту се весваха, ама съмнителни. Четвърти ден – не сме стигнали още Индия. Поне вече знаем, че булката, и ние ще стигнем за сватбата.

Не знам дали ще се сетя и всичко за летището, което видях.  За 20-те часа, които трябваше да прекараме тук, на петия ден без сън, реших, че най-смисленото, което мога да направя е да опитомя това летище – да го разгледам, разбера, усетя, проуча, вместо да се усещам като затворена в клетка. Научих акцента, на колко време се чисти, какво се случва като сгрешат кода на алармата и тя запищи…

Снимката, която искам да направя е на часовник ролекс. Ония пластмасови часовници, които по летищата показват часа. В Дубай те са златен Ролекс. Тук луксът е по цялото летище, и то чрез луксозните марки, на луксозни цени.  И в човешка намеса – сигурно за град, в който първо палмите, след това широколистните дървета не са дефолт от природата, а резултат от човешка намеса и постоянни усилия, да направиш оазис с вода, дървета, зелени цветя е станало архитектурна традиция и е естествено. Предполагам,че продължава да бъде и лукс.

Не всички летища си приличат, разбрах го в Индия. Големите обаче са като кубче рубик – сходни кубчета подредени по различен начин. Вярно, някъде има повече бонбони Моцарт по ъглите, тук златен ролекс и витражи с едва забележими арабски мотиви. Почуствах се твърдо в арабска страна и на ТОВа летище на най-универсалното място на всички летища, на които съм била  – ъгълът с книгите. Тук историите за съкровища бяхаоткриване на древни съкровища в  Мека, в шпионските романи  исляма беше добрия герой и това се виждаше от заглавието; биографиите бяха на крале и авторитарни типове – от Кадафи до Троцки. Приликата беше в  книгите „10 рецепети за съвършенство и щастие“  –  еднакви и познати заглавия. Може би, защото не съм ги чела, но визията беше позната.

Летището преди Бъдни вечер –  до обяд претъпкано, постепенно се опразни, кротна се като витрина. На масите в Макдоналдс похапваше персонала. Следобеда, когато се приготвя вечерята вкъщи, останахме няколко човека, разминавахме се, не след дълго се поздравявахме.

Бъдни вечер на летището в Дубай – седнала в оазис с рс-то. Оазис направен от хора – перфектно място за Бъдни вечер и съвсем неочаквано.  Бих добавила само близките ми хора.

Публикувано в Където пътят среща... | Вашият коментар

Общото между администрацията и интернета

Не е в ползването му. Сетих се за това докато си давах сметка, че работя и логопед – занимавам се със затрудненията в говора на администрацията и я провокирам да говори със съседните си отдели, със себеподобните си държавни институции и с други хора, онези извън институциите. Да комуникира, защото често само пише и наистина не издава звуци към други субекти. Писменото общуване и документооборота стават проблем, когато служителите броят изпратено писмо и написана докладна за завършена задачка и за резултат. Напр. издирват родителите на дете в дом като изпращат писмо до отдел по местоживеене, той да им изпрати писмо. Може да не са получили отговор от съседния отдел, той от родителите, които могат да живеят на 15 мин. пеша, но и двете институции считат работата си за свършена. Или напр. вчера се оправдаваха за несвършена работа с това, че няма отговор на писмо, изпратено преди месец до съседната къща в същото село. Те са в съседната къща и се познават,  но не са отишли да взели информация от тях. В съседно село, друго писмо чакаше отговор от стая в същата къща, двете институции са свързани с комшулък – една врата в коридора, който делят.

Перфектен пример за писмена култура. Има доста хора, които виждат проблем в мисленето на кореспонденцията за свършена работа. Не знам колко са се замисляли, че за тях се отнася същия грях, в който обвиняват „интернет маняците“, „младите“ – нямат/загубили са способност да общуват.

Публикувано в Факти&Сърце | Вашият коментар

Разбрах вчера, че когато обичаш един човек, независимо по какъв от многото начини да имаш чувства, най-смисленото, което можеш да направиш е да споделяш време с него. Дали си го познавал добре или не, не е толкова важно. Къде живеете, какво правите и ви свързва и определя, и оправдава колко общувате… Въпреки тези неща, не мога да намеря по- смислено от това да си споделял време с него. Разбрах го, когато баба ми почина, но мога да го направя за останалите ми близки хора.

Публикувано в Градски | Вашият коментар

Живот и държава

Този текст е първо за хората. След това за държавата. Второ място за институциите, защото те нямат усещане, сетива, че живеят заради хората и се грижат за хора. Едно от нещата, които на работа ме вбесява, ядосва и сдухва най-много. Дори много от служителите, които работят в тях, да се сещат и да мислят през човешки истории, пак не успяват да превърнат делата си и политиките в насочени към хора. Защото или си виждат работата административна, с правене на докладни, които остават в системата, направо в сградата. Или защото, когато мислят за хора, имат по-важни приоритети от тях – напр. Сградите, финансиране, запазването на работни места в домовете и училищата, вместо грижата, за тези които са там.

На второ място за държавата, защото тя носи отговорност за и пред този, който е по-важен от нея – човек/гражданин. Животът на повечето от нас зависи отдалеко и косвено от държавата и се гушкаме с нея само на опашката за данъци или когато ни трябва по-специално лечение,  в напреднала възраст, когато оформяме документи за пенсиониране и на гърба си усещаме (аз още не) как тя е уредила грижата за нас… На разговорите за политика я коментираме пак отдалеко, макар и лично, псувайки на майка.

Има хора обаче, на които животът зависи пряко от държавата и е директно, здраво и буквално съдбовно свързан с нея.  Например децата с увреждания в домовете, родителите на деца с уреждания вкъщи, които са поставени в ролята на болногледачи, защо няма кой друг да бъде и зависят от отпуснатите бройки и пари по държавна програма; децата в помощни училища, включително здравите, които се обучават там… Списъкът може да бъде продължен. Докладът на хелзинкския комитет за починалите деца в домове го показа крещящо ясно. Показа и защо е необходима истинска – и човечна (насочена към човека), и професионална грижа. Както и какво се случва, когато липсва – най-крайният вариант. Даде доказателства как действията на държавата определят живота като показа как помагат за смъртта.

Как да кажем, че държавата само е бездействала като тя е наложила модела на грижа в домовете едно време.  Като в сегашно време има достатъчно контролни функции, като отговаря за квалификацията на хората, които работят там, за стандарти и за предписания. Като продължава да разрешава вместо да се извеждат децата от домовете да се преграждат същите сгради и да нарича това реформа и деинституционализация. Отделно да харчи огромни пари за това. Това са действия, не са бездействия. Отделно са не предприетите действия и бездействията Й. Като говоря за държава имам предвид Министерство на труда и социалната политика, Агенцията за социално подпомагане, която дава всички разрешения за домове и Държавната агенция за закрила на детето, колкото и орязани правомощия да има. Включително едната й заместничка, която е била Главен експерт по закрила на детето. Имам предвид Масларова, Шерин Местан и няколкото сменили се шефа на АСП. Бих искала да има срещу тях заведени дела.

Като говоря за хората, на които животът им зависи пряко от държавата, не мога да не кажа отделно за децата в помощни училища. Не съм специалист и не знам каква е грижата за тези, които са със специални потребности. Но знам какво се случва със записаните здрави деца там. Записани заради бройка и поддържане на училището. Деца, които не могат да продължат в нито едно училище, защото нямат социални умения и знания, които с “даденото” им от училище са им орязани купища възможности. За държавата тук ли – финансира училищата, нейните поделения – РИО – участват в комисиите, които одобряват децата, които постъпват там, а министерство на образованието и ресорните му експерти не спират практиката. Има направено доста – една част от тези училища са вече закрити. Други още ги има. Една част от тези деца допреди 15 години са отивали в домове за възрастни с увреждания… Това е друга история.

Кога институциите ще признаят, че носят отговорност за живота на хора? И ще я поемат и понесат.

Публикувано в Факти&Сърце | Вашият коментар

Тя говори… със себе си

Администрацията. За разлика от хората,  за нея не се предполага да е интровертна, а по дефолт да е насочена навън, към другите – обикновено хора.

Колега наскоро ми се оплака как от една администрация изпращали на няколко пъти docx файл, който не може да се отваря от всички, и въпреки това всеки път продължавали да изпращат в същия формат. Проблемът бил, че файлът, една стратегия  трябвало да се консултира и да се изпише от различните заинтересовани страни – външни за администрацията и за които се отнася документа 🙂 . Той се чудеше как може служителите упорито да не го съобразяват и постоянно да изпращат файл, който останалите не могат, нито да прочетат, нито да работят в него.

Замислих се как.  Продуктът (резулта), който чиновник прави е Докладна, която  отива, се движи и чете в администрацията му. Или по вертикалната верига на съответната служба от провинцията в София, от териториториалните поделения до Министерството. Най-честосе спуска от горе-надолу и се от/чита обратно. Или писма до други хоризонтални административни структури – съгласувателни, уведомителни  – по-рядко (демек разпространяващи инфо, те и помежду си не говорят), искащи…  Накратко администрацията говори със себе си. Не с нея, с мен или с нас. И понеже софтуерът е често (не винаги – у нас нищо не е докрай организирано) е един и същ, няма проблем с разчитането. А няма проблем с разчитането, защото кореспондецията е… да не забравяме, на хартия, така че е-файлове остават само в рс-то на пишещия и формата не е проблем. Та така администрацията не е свикнала и не знае как да общува с другиТе, за които работи.

Още се сдухвам като помисля за това, защото администрацията е, за да работи /общува не със/за себе си, а с граждани. И за тях. Обслужва, планира и случва политики за тях като говори с Тях.

Публикувано в Факти&Сърце | Вашият коментар